Първият филм, разказващ предисторията на „Хари Потър“, пожъна достатъчно голям комерсиален успех, за да постави началото на франчайз. „Фантастични животни и къде да ги намерим“ положи основите на историята на Нют Скамандър и показа, че съчетанието на определени съставки на голям екран почти сигурно успява да заплени зрителя. А именно – обезоръжаващо красива кинематография, изключително харесван главен герой и перфектна актьорска игра на всички замесени. Относно историята – още от първия филм имаше какво да се желае спрямо нея, но завръщането в света на магьосниците, създаден от Дж. К. Роулинг, беше прекалено апетитно за феновете, така че да простят за дребните пропуски и недомислени неща. И, разбира се – фантастичните животни (начело с душковците!), в които всички се влюбихме.

По друг начин стоят нещата с „Престъпленията на Гриндълуолд“, втория филм от предисторията, който трябваше да я закове в сърцата на зрителите завинаги. Това, което получаваме, обаче е нещо, което по-скоро ядосва с неизпълнено обещание – или обещаващо начало, което не се справи докрай с доставянето на необходимата градация и епичният cliffhanger, който всички очакваха. Все пак трябва да се отбележи, че феновете са по-мили с оценяването на филма от критиците – към момента той има 40% оценка от критици в Rotten Tomatoes и 71% от феновете. И докато приходите в САЩ бяха разочароващи, то в световен мащаб никак не бяха зле (253.2 милиона щатски долара). Нека видим какво беше и какво не беше „Престъпленията на Гриндълуолд“.

Филм за аутсайдери

Още от „Хари Потър“ знаем, че Дж. К. Роулинг обича да поставя в центъра на историите си аутсайдерите – онези, които не пасват никъде и обичайно са извън който и да е шаблон. Такива са Хари, Хърмаяни и Рон – и такива са Нют Скамандър и онези най-близки до него. Всъщност Нют е доста самостоятелен като единица – той продължава да е същият пълен интроверт, който трудно осъществява зрителен контакт и предпочита компанията на зверове пред тази на хората. Близостта и разбирането на Нют с фантастичните създания, с които има допир постоянно, е и едно от най-привлекателните неща в главния герой на филма. Както и първия път, обаче любовта му към тях ще бъде просто фон на заниманията му с много по-сериозни неща и сблъсъкът му с истински злодеи и достойния предшественик на Волдермор – Гриндълуолд.

Подкрепата на Нют и този път идва под формата на неговите приятели от първата част – сестрите Куини и Тина и мъгълът Джейкъб. Във втория филм обаче зрителят остава с усещането, че те са „понижени“ в поддържащи герои и присъствието им не служи по никакъв начин на сюжета освен като пълнеж в сцените. Джейкъб (в ролята Дан Фоглър) е поставен, по всичко личи, като опит за герой, който развеселява ситуацията в неприятни моменти, но тотално не се справя с това. И тримата са просто излишни през по-голямата част от времето, а Тина като основен романтичен интерес на Нют е просто нелепа – особено заради присъствието на Лета Лестрейндж (зашеметяващата в ролята Зоуи Кравиц).

Лета е годеницата на брата на Нют – Тезей, чаровен и привлекателен аврор, който е всичко, което Нют никога няма да бъде – популярен, общителен, харесван и праволинеен. Лета е и нещо друго – първата любов на Нют и поредният аутсайдер във филма, чиято история е едно от най-запленяващите неща в него (заради нея бях готова да простя доста от несъответствията в историята). Лета и Нют се откриват един друг още в училище и спомените на Лета за онова време са трогателни и истински, а зрителят има възможността да ги види в сцени от миналото. Любовен триъгълник във филма обаче няма – или ако има, то той е много слабо намекнат и сякаш е нещо, което Нют така и не загрява. Достатъчно е обаче да се види частичното минало на Нют и Лета и последната сцена на Лета във филма, за да започнем да ship-ваме яко именно тези двама герои.

Непредсказуемото зло

„Престъпленията на Гриндълуолд“ ни запраща в 1926 година (три години след събитията на първия филм), но вместо Ню Йорк този път получаваме зашеметяваща разходка в Лондон и Париж. Имаме и нещо старо, но непознато – Дъмбълдор такъв, какъвто дори не сме си го представяли – млад мъж в средата на трийсетте си години, елегантен, спокоен и сякаш напълно доволен от ролята си на учител по Защита срещу черните изкуства. Само необичайната му среща с Нют, в която той го натоварва с много сериозна и важна задача, свързана с Кридънс Бербоун и Гриндълуолд, ни показва, че и този път именно Дъмбълдор крие най-големите тайни и от него, макар и косвено. Оттам идва и най-големият обрат във филма. Джъд Лоу несъмнено се справя прекрасно с ролята и пресъздава добре неспокойния ум на гениалния магьосник, скрит зад нетрепващо смирена физиономия. Бързо разбираме също, че Дъмбълдор е другата страна на монетата, образът в криво огледало не на друг, а на самия Гриндълуолд, с който някога са били „по-близки от братя“. Вместо обаче да се изправи срещу бившия си най-добър приятел, Дъмбълдор се „крие“ в Хогуортс, отговаря с кротко „Не мога“ всеки път, когато някой му каже да иде да се бие с Гриндълуолд, и едва накрая разбираме, че това никак не е предизвикано от страх.

Тук идва моментът да кажа, че без съмнение Джони Деп играе перфектно ролята на Гелърт Гриндълуолд, онзи страховит магьосник без капка жал в сърцето, който иска в света да има ясно определени роли – и това никак не е добре за мъгълите. Още в началото на филма се прави аналогия с Волдермор – както и аналогия с убийството на родителите на Хари Потър (с различен край за бебето). Но отвъд излишната жестокост Гриндълуолд просто цели власт на магьосниците над немагичните (хората), а за целта му трябват много последователи и един много специален млад мъж – Кридънс, т.нар. обскюриал, който има в себе си мощ, способна на невиждано унищожение. Кридънс е поредното парче от пъзела, което обаче има собствени цели, свързани с това да открие истинските си родители.

Но въпреки доброто изграждане на злодея на филма и прекрасната игра на Деп, тук отново ми липсваше дълбочината. Прекаленото заплитане на множество сюжетни линии дразни дотолкова, че дори разрешаването им (в рамките на 15 минути) не може да достави нужното удовлетворение.

Зловеща семейна история

Огромна част от филма е с централна тема семейството – Нют и брат му и сложните им взаимоотношения с една и съща жена; търсещият родната си майка Кридънс; Тина и Куини, които така и не успяват да се съберат отново задълго; самата Лета и нейният смятан за мъртъв брат; надникването в миналото на семейство Лестрейндж, което се оказва много по-зловещо от очакваното; и, разбира се, Дъмбълдор, който небрежно, но с мъка в очите споменава за загиналата си сестра, а впоследствие разбираме, че съвсем не споделя цялата истина. Но най-силни бяха историите на Лета и на Кридънс. И двамата сякаш стоят на ръба на това да потънат много дълбоко в мрака, а причината е именно зловещото им семейно минало, което пласт по пласт се разкрива пред зрителя.

Това, което дразни до голяма степен, е липсата на обосновка при Лета относно решенията, които взима – а те са свързани, разбира се, и с Гриндълуолд. Преминаването към тъмната страна и въобще избирането на страна  е нещо, което на всеки магьосник този път ще му се наложи да направи. В криптата на семейство Лестрейндж се докосваме до мрака повече от всякога благодарение на мистериозния магьосник Юсуф и това е единственият момент, в който зрителят получава някакъв вид емоционално удовлетворение. Нюансите, както и линиите са прекалено много и въпреки че филмът е над два часа, все пак остава усещането, че се случват прекалено много неща, за да му се насладиш.

Пъзел с прекалено много части

Във филма все пак има някои добри попадения, които не могат да бъдат подминати. Те са такива, които би оценил всеки фен на Потър вселената – появата на Николас Фламел (да, същият от „Хари Потър и философският камък“) в един от ключовите моменти, разкриването на предисторията на змията Наджини, най-зловещото оръжие на Волдермор в бъдещето, фантастичните създания, с които се срещаме и... Нют. Момчето, което започва филма с думите, че не може да избере страна, накрая не само че я избира, но изглежда напълно радикализиран в последните кадри; а причината е една загуба, която едва ли някога ще може да преглътне. В следващия филм се очаква Нют да е по-различен – тази различност беше пресъздадена във финала на този и във финалните сцени с Дъмбълдор. Получаваме и едно финално ядро на магьосниците, които в следващия филм ще се борят като едно цяло срещу Гриндълуолд и да, Дъмбълдор вероятно също ще бъде сред тях. Има и визуално гениални кадри, които донякъде запълват дразнещото усещане, че вървим наникъде, което присъства генерално в сюжета.

Но ако идеята беше с втория филм да се подреди шахматната дъска с всички фигури, готови да тръгнат в битка в третия филм, то това беше постигнато. Една след друга фигурите бяха поставени и макар че имам проблем с начина, по който филмът прескачаше между изключително повърхностни и изключително дълбоки сцени, както и с това, че проследяването на действието беше повече от трудно на моменти, то все пак беше приятно да видим познатите лица, да надникнем пак в света на магьосниците. И така, ако решите да гледате „Престъпленията на Гриндълуолд“, пригответе се за една проста история, представена прекалено комплексно, за екшън моменти, които е невъзможно да бъдат проследени и за купчина обрати, половината от които са напълно излишни. А финалът, разбира се, поставя въпрос без отговор и „изненада“, на която истинските фенове на книгите за Хари Потър и творбите на Роулинг просто ще се изсмеят. Остава да изчакаме и третия филм, който ще пристигне през 2020 година, и да видим дали планът за още два след него ще бъде изпълнен. И как точно ще се случи това.