Животът ни се обуславя до голяма степен от гените. Цветът на косата, кривото кутре на дясната ръка и склонността ни да обичаме повече литературата, отколкото математиката идват унаследени по майчината или бащината линия на рода. Това е, което носим и с което малко или много трябва да се примиряваме. Но какво би било, ако унаследявахме не само еволюционно необходимите ни черти, онези, които ни карат да изглеждаме по определен начин и да притежаваме конкретни качества? Нови научни изследвания показват, че е напълно възможно да наследяваме и онова, което те са преживели в живота си - обстоятелствата, които са им се случили след раждането и които са ги направили това, което са. Така например, ако нашaта прапрабаба е загинала мъчително при раждане, без да получи адекватна грижа, това може да се е отразило на нашата сестра, която днес се страхува да забременее и да роди. Ако наш прапрадядо е бил убит насилствено, страхът от насилствена смърт може да живее в нас по необясними причини и да причинява свръхтревожност и дори паник атаки. Примерите са десетки, а новата теория гласи, че носим в гените си травми, изживявани от предците ни като: войни, ранна смърт, тежък живот, глад, насилие и т.н. - неща, които са им се случили по време на живота им и не са зададени в гените от тяхното раждане.  

Всичко е информация

Едни от първите експерименти, проследяващи предаването на генетични характеристки, се случват още през XVIII век, когато Джордж Мендел започва да формулира идеите си на база на експерименти с растения. Днес ДНК е по-разкрита, но ненапълно разбрана мистерия. Първият, който заговаря за обстоятелствата и заобикалящата среда като фактор, променящ фенотипа на бъдещите поколения, е руснакът Трофим Лисенко. Доказването на теорията му се проваля поради факта, че подправя резултатите от експериментите си в тази насока. И все пак през последните десетилетия се оказва, че характеристиките на хората, които незадължително се съдържат в генома, все пак могат да се предадат надолу по веригата. Така възникват модерните изследвания върху ефекта на околната среда върху транс поколението – или как духовете от миналото, съществували в определени обстоятелства, предават изживяванията си към нас.

Епигенетично наследство

Ако това ви звучи като някаква приказка, не сте единствените. Все пак духовни практики като семейните и бизнес констелации, които нашумяха последните години, тръгват именно от отправната точка, че проблемите на човек (психологически и физически) се коренят в неестествени събития, случили се в живота на предците им. И мнозина смятат, че това е тотално научно необосновано.

Поне... досега. Оказва се, че има нещо, наречено „наследственост на съдбата на клетката“ (cell-fate inheritance), което е обвързано и с деленето на клетките, но и с феномен, наречен транспоколенна епигенетика. Самата епигенетика се занимава с промените на ДНК, които се получават единствено и само от околната среда/обстоятелствата, а не от обичайното делене и промени на генома. Тъкмо околната среда и събитията правят така, че оплодителните клетки (сперматозоид и яйцеклетка) да станат преносители не на друго, а на преживяванията и да въведат в бъдещия ембрион онези черти, които той никога иначе е нямало да получи.

Този модел на предаване на информация в генома съществува заедно с естествения такъв – естествените изменения, които се случват при деленето, участват в процеса еднакво силно. Все пак наследяването на придобити (невродени) качества буди силен интерес към това, как наследяването на обстоятелствени характеристики от предците ни променя фенотипа на бъдещите поколения. Всичко, което изживяваме днес, бихме могли да предадем на децата и внуците, тъй като телата ни създават и влияят на репродуктивните клетки, които ще ги създадат. Тази идея е буквално нова еволюционна теория, базирана донякъде на теориите на Жан-Батист Ламарк, но и не изцяло. Дарвин също е имал идеята, че съществува модел на наследственост, който чрез т.нар. гемули (ембрионни клетки) пренася информация до всички клетки на тялото, променяйки характеристиките на следващото поколение. Днес вече няколко нови изследвания правят връзката между обусловените от околната среда наследени черти и промените в поведението на потомците.

Примери

Едно от изследванията, подкрепящо тези теории, проучва холандците, оцелели от т.нар. Зима на глада във Втората световна война. След като нацистите окупират Холандия, те налагат ембарго върху доставките на храна, което довежда до намаляването на порционите до 700 калории дневно на човек. Започва чутовен всеобщ глад, който продължава от октомври 1944 до ранната 1945 година. Хората буквално ядат трева и цветя, за да оцелеят, а минимум 18 000 души умират от недохранване. Изследвания впоследствие показват, че децата на оцелелите от този период жени (дори заченати след края на войната) масово страдат от затлъстяване, диабет, сърдечни заболявания и дори шизофрения. Според учените в генома на тези деца е пренесен епичен страх от глада – до степен, която ги кара да прекаляват в решенията си относно количеството и вида на храненето си.

Провеждат се експерименти и с животни бозайници, които отново се подлагат на глад, преди да родят потомството си. В множеството от случаите резултатите са промени в метаболизма, трудно производство на инсулин и инсулинова резистентност (два от факторите при диабет втори тип при човека). „Паметта“ на клетките се оказва по-голяма, отколкото си мислим, а това, което си спомня – и предава нататък, – много по-сериозно.

Оказва се, че дори бащата може да предаде на потомството си обстоятелствения фактор при ДНК. Стресът, изживян от мъж по време на живота му, негативно се отразява на децата. Доказателства за това дава лабораторията на Трейси Бейл в университета в Пенсилвания, където се провеждат експерименти с мишки в тази насока. Ако мъжка мишка е отделена от майка си още от раждането например, тя изживява стрес, който впоследствие се отразява на потомството под формата на неща като променени нива на кортизол при изживяване на стрес.

Невробиологът Ерик Нестлър и колегите му също правят експерименти с мъжки мишки, които подлагат на стрес спрямо социализацията им – впоследствие те създават поколение от по-тревожни животни, които дори проявяват депресивно поведение (например крият се повече, не си играят и т.н.). Друго изследване – от невробиолозите Браян Диас и Кери Реслър от университета Емъри – сочи, че стресирането на мъжки мишки с различни миризми и пускане на лек ток в същото време обуславя тяхното стряскане в бъдеще, когато усетят само миризмата (и я асоциират с тока). Потомството на тези мишки е показвало по-голяма чувствителност само и единствено към миризмите, с които техните бащи са били “дресирани”. Тези мишки са родени с рецептори, настроени със страх само към тези конкретни миризми. Информацията е предадена.

Продукти на обстоятелствата

Оказваме ли се в такъв случай наистина продукт не само на “стандартното” ДНК, но и на обстоятелствата, в които са живели предците ни? Изследванията със сигурност няма да спрат, докато не отговорят напълно категорично на този въпрос. Един от начините е използването на репродуктивни технологии като инсеминация и инвитро, за да се установи в колко от случаите има такъв ефект и дали в контролирана среда той се получава пак или само при естествено оплождане. При всички положения темата е интересна и води до въпроси относно това, как точно животът ни се обуславя от миналото – и какви решения можем да си открием, за да решим проблемите, произтичащи от това.